"Искам сам да избирам какво да чувствам. Би било толкова по-лесно. Нямаше да съществува излишното напрежение, скованост, болки в гърдите, недоизказани думи и разпънати на кръст терзания." - мислеше си, седейки на тротоара с цигара в ръка. Тя отново догаряше, бавно, провлачено, вечно. За разлика от неутихващото му съзнание. 
   "Носи ли ни наслада бягството? Все някога се връщаш в изходящата точка, така или иначе. От какво си мислиш, че можеш да избягаш, когато то те застига само за секунда? Не можеш да избягаш от себе си, точно толкова, колкото не можеш да избягаш от мислите си."- отчаян вик отекна в съзнанието му, а умопомрачителният ответен удар на ехото го връхлетя като бумеранг. Изведнъж се замая - може би от цигарата, може би от непреставащия и нестихващ грохот на собствените си спомени.
   А искаше промяна, както не искаше нищо друго. Неосъзнавайки, че промяната идва първо от вътре. Вярваше в толкова неща. Но не и в душевния мир. Как, по-дяволите, можеш да вярваш в нещо, което е мистерия за теб? Една енигма, забулена в непознат и неразгадаем сюжет от действителност, за който само можеш да чуеш истории, звучащи като митове.
   Кога? Имаше ли лек за наранена душа? А за изгубена? А за погълната от толкова негативизъм, че на нейно място има образувана черна дупка, готова да погълне каквото и падне, за да засити поне малко глад, за комуто не бе известна причина? Или поне не и на пръв поглед. Кога ще утихне всичко? Спокойствие. Какво беше това?
   Смъртта в този случай придобиваше ирационален отенък. Дори звучеше нелогично. "Всичко е велик проект, придружен с илюминации в черната гама, които запълват празнина, която няма с какво друго да бъде запълнена. Имам нужда от Супернова. Но за постоянно. Е, това вече е предизвикателство."- а цигарата бе изгоряла преди цели10 минути. Или времето бе спряла за няколко мига, или това самовглъбяване го превземаше отново. Знаеше, че няма да се получи, независимо от усилията, които полагаше. Като да кърпиш износена с години дреха - никога няма да бъде завършена. И никога същата.
   А да излъжеш себе си с малко любов беше толкова лесно, колкото сам да хвърлиш шепа пясък в очите си. И така докато ослепееш. Докато не започнеш да виждаш нищо друго освен голото си аз, облегнало гръб на стена в произволна тъмна уличка от съзнанието ти, с изражение, изразяващо нищо повече от празнота. Слабо, измършавяло, гладно, изпитващо нужда за светлината на вътрешния покой. А колко различно би било, ако можеше не само да изпитва изкуствено-създадената картина на това, което искаше да бъде. Можеш ли да имаш мисия в този живот, ако първо не го овладееш?
   Искаше му се да разбере толкова много, а същевремено вярваше, че цялата информация, от която имаше нужда му се предоставят. А може би бе за добро. Наистина нямаме нужда да знаем всичко, а и той не я изпитваше. На кого бе нужно? За какво ти е цялото вселенското познание, когато ти трябва прашинка от него? Прашинка, която не бива долавяна във въздуха, нито видяна в отражението на водата. Прашинка скрита из дебрите на неговите демонични пропасти, непрогледни и неосветени, съществуващи в един паралелен свят. 
   "И нека големият поход започне!" - усмихна се той на себе си. И още един ден бе превзет от търсенето на Елисейските полета.